Арт терапия за деца – как тя води до промяна

Даянa Уолър
Колежа Голдсмит, Обединеното кралство

Даян Уолър е професор по Арт психотерапия при Колежа Голдсмит, Лондонския университет и групов аналитичен психотерапевт, водещ програми в групови и интеркултурни терапии. Тя е основала програмите за следдипломно обучение в Голдсмит и е подпомогнала развитието на другите в много Европейски страни. Нейното проучване включва проект на СЗО (Световна здравна организация) за разработка на психосоциални интервенции в България, изследователски дейности в Център за наркотична зависимост в Рим, хранителни разстройства и в момента – контролирано групово проучване на арт терапията върху по-възрастни хора с деменция. Тя е работила като арт терапевт в Юношеско поделение в Съри и в Центъра Падлингтон за психотерапия в, а сега води групите за обучение и дава консултации на центровете с пациенти с ракови заболявания, терапии за жени и по-възрастни хора с деменция. Даян Уолър е члне на Съвета на здравните професии и е президен на Британската асоциация на арт терапевтите.
Контакти: Diane Waller, 11A Richmond Road, Brighton BN2 3RL, UK; Email: diane.waller@virgin.net

Резюме
Целта на арт терапията е да улесни положителната промяна чрез обвързване с терапевта и арт материалите в една безопасна среда. Тази статия ще изследва как арт терапията се използва, за да помогне на деца с емоционални проблеми, проблеми, свързани с растежа или поведението. Тя ще покаже как промяната възниква по време на процеса на физическа ангажираност с материалите; чрез създаването на значителен арт предмет; чрез сублимация (идеализиране) на чувствата в изображенията; и чрез комуникация с терапевта чрез арт предмета. Статията е онагледена с примерни скици, които демонстрират как теориите, лежащи в основата на арт терапията, се прилагат на практика, привличайки вниманието към промените, настъпващи в резултат от нея.
Ключови думи
арт терапия, деца, психотерапия, теория на промяната
На кратко фундаменталните принципи на арт терапията са следните: 1. Визуалното изграждане на имидж е важен аспект от процеса на човешкото познание.
2. Арт (изкуство), направен в присъствието на арт терапевт, може да даде възможност на детето да се свърже с чувства, които не могат лесно да бъдат изразени с думи.
3. Изкуството може да бъде „контейнер“ за силни емоции.
4. То може да бъде като средство за комуникация между детето и терапевта. 5. То може да служи за осветяване на преноса. (Преносът е процес, обикновено в психоаналитичното лечение, при който се получава пренасяне на значими чувства от детството върху личността на аналитика.)
В допълнение, децата, за които е трудно да играят, придобиват увереност за това чрез експериментиране с арт материали в рамките на безопасните граници на сесията на арт терапията. В групова обстановка процеса на направата на арт (изкуство) и
взаимодействието между членовете помага на всичко по-горе и в допълнение може да съдейства за придобиване на социални умения и да доведе до промяна в поведението. (Уолър, 1993/1996)
Какво се има на предвид под промяна в арт терапията?
Сложността на това да се реши как и защо промяната възниква в психотерапията е обсъждана от Апълбаум (1981). В глава, озаглавена “Промяна чрез въздействие”, Апълбау сравнява психоаналитичната психотерапия и изкуството и прави предположение, че въздействието в терапията е сходно с това в изкуството. Той описва връзката между терапевта и пациента твърдейки: „Процеса между артист-публика и терапевт-пациент дава възможности и за двамата партньори – не просто артистът и терапевтът – да споделят поне част от това, което се счита за изкуство. Пациента като артист се опитва да каже на терапевт-публиката за неговите преживявания.” (стр. 104) Няма значение дали пациента е „добър“ артист или не; важното е това, че спонтанното правене на арт (изкуство) е равносилно на свободно сдружаване във Фройдски смисъл. То може да бъде игриво, да помага на пациента да се свърже с първични процеси и да регресира и най-важното – да разбере, че очакваната реакция – отхвърлянето (научена от опит в семейството или други взаимоотношения) – не идва от терапевта.
Уайзър, Голдфрийд, Рауе и Вакох (1996) подчертават това, което изглежда е договорено като принципи на промяната. Това са очакванията за помощ на клиента при включване в терапията; терапевтичната връзка; предоставянето на алтернативен начин за разбирането на себе си и околната сред; текущо изпитване на реалността, което включва и повишена осведоменост (прозрение) и свързано поемане на риск (действие), водещи до коригиращи преживявания. (стр. 102-103) Арт терапевтите биха добавили обвързаността с арт материалите като допълнително средство за разбиране на себе си и околната среда и като комуникация с терапевта. Тези, които използват по-широк психодинамичен подход в работата с деца, смятат, че положителната промяна може да се появи, когато детето може да насочи своята болка, ярост, срам и други тежки чувства в правенето на арт (изкуство), което може да бъде споделено с арт терапевта.Терапевтът приема комуникацията и помага
на детето да разкаже тяхната история чрез арта (изкуството). Как, кога и ако промяната се появи очевидно зависи от способността на всяко дете да се обвърже с този процес и това може да отнеме повече време и търпение от страна на терапевта докато детето изгради своята увереност. Може да има промяна в в възприятието на детето за себе си и/или в реалното му поведение.
Изследване: Арт терапията преди 30 години
През 1930, млада, запален и неопитна „арт терапевтка“ заема първата си длъжност в Юношеското поделение на голяма психиатрична болница. Всъщност тя е един артист (художник) с наистина силен интерес към арт терапията (която по това време не можела да се нарече професия, повече като занимание; по-скоро като арт ръководител за образование за възрастни или учител за специални нужди, където всеки постъпва без специално обучение). След като преминала интервюто с консултант-психиатъра, тя е развълнувана от получената оферта за срочна позиция за 2 вечери седмично. Tя не била видяла съоръженията по време на интервюто, предполагайки, че арт стая (стая за изкуство) в главното поделение ще бъде на разположение. Това било грешно. При пристигането си в поделението, тя била заведена от медицинска сестра, която ще остане през срока, до хижа, доста далеч от поделението, позната като „везаната“ хижа. Хижата била приятна, добре осветена и имала няколко маси в центъра. Около стените имало пейки, върху които резултатите от бродирани класове могат да бъдат видени под покривката от чаршафи (листа), грижливо поставени там да предпазват тъканите от вероятността да бъдат напръскани с боя. За щастие децата нямало да пристигнат още половин час, така че арт терапевтката имала време да си поговори със сестрата за това кого да очаква. Сестрата нямала особено желание да остава, но и било казано, че трябва „от съображения за безопасност“. Тези деца могли да бъдат буйни. Те били много неуравновесени, самонараняващи се и често агресивни към връстниците си – както и към персонала. Било есен и се стъмвало и арт терапевтката била изключително разтревожена.
Първите деца пристигнали. Те били между 11 и 15-годишни. Те били любопитни за техния нов „арт учител“ („учител по изобразително изкуство)“ и очевидно нямали търпение да я
тестват. Арт терапевтката била доста объркана, защото в нейния договор пишело арт терапевт, а всички досега се обръщали към нея като арт учител (учител по изобразително изкуство).
Било и казано, че 6-8 деца са очаквани. Накрая 5 се появили на време и едно дошло с малко закъснение. Медицинската сестра седяла до една от масите, гледайки с очакване арт терапевтката. Децата лудували шумно из стаята, вземали неща, псували и задавали лични въпроси на висок глас. Арт терапевтката била ужасена повече за това, което може да се случи на бродерията, отколкото за нейната собствена безопасност. Заемайки поза, казваща „Не се закачай с мен“, тя подканила децата да седнат докато тя се представи и ги помолила да направят същото. Те очевидно били изненадани и я послушали. Концепцията на груповата динамика все още не се била филтрирала в арт терапевтично съзнание, затова арт терапевтката решила, че трябва да създаде връзка между нея и всяко от децата много бързо, за да установи какво те искат да правят с времето си (2 часа). Това не било лесно, след като всички те искали внимание по една и също време. Отново, прибягвайки към авторитетната си поза, тя им казала да изберат няколко от арт материалите, които били изложени на празната маса, и да измислят какво да правят. Две от децата избрали да тичат из стаята, удряйки другите с линия. Едно момче изглежда се забавлявало от гледката и удряло всеки обект по пътя си с неговата линия, викайки „бам, бам“. След това се преструвало на самолет, бръмчало и крещяло, имитирайки двигател. В този миг арт терапевтката решила да му предложи колаж – да направи колаж на самолет – „Ето, вземи тези списания, изрежи всичко, което можеш да намериш за самолети (дано има някакви снимки в списанието…) и ги залепи. Но ги заслепи много добре и удари снимките, за да се убедиш, че са хубаво залепени. Ето ти лепилото.“ Неочаквано детето започва да работи. То извикало „Хей, госпожице, баща ми е пилот и аз ще бъда пилот също!“Том страда от хиперактивност, вероятно сега позната като синдром на дефицит на вниманието. То е преизпълнено с енергия, режейки, лепейки, подвиквайки от радост, когато намери картинките, които иска. Детето е успокоено. Другите все още се забавлявали с ударите с линия. Една млада жена, Аманда, имала доста белязани ръце. Това било резултат от самонараняване с монети и ножове. Тя се поклащала на стола си, стенейки си сама. Тя показала ръцете си и арт терапевтката трепнала и казала „Това изглежда болезнено.“ Терапевтката я попитала какво би искала да прави и тя избрала рязане на линолеум. Това
звучало опасно и с историята й на самонараняване, не било ли прекалено рисковано? Ами ако използва по-тъп инструмент за да оформи дизайна на картофени печати? Аманда не знаела какво е картофен печат и не било изненада, че нямало картофи под ръка. Терапевтката обяснила процеса и предложила да използва някои други предмети да потопи в боята и да направи отпечатъците. Всичко минало много добре, затова терапевтката си отбелязала да донесе картофи следващата седмица.
Докато Аманда си печати, едно друго момче, Сам, има спешна нужда от внимание. Той бил започнал да оцветява знаме, но разлял боя на обувката си. Той страдал от обсесивно-компулсивно разстройство и не можел да понася да се „нацапа“. Арт стаята (стаята за изкуство) била опасно място за него. Той бил много отчаян заради обувката си и затова терапевтката му показала как да избърше боята и го попитала за рисунката му, за да го разсее. Той рисувал знамето на Великобритания и трябвало да пресъздаде всеки детайл точно. Сам искал да окачи рисунката в своята стая в поделението и тя трябвало да бъде перфектна. Докато обмислял цветовете, той се успокоил и бил изцяло погълнат от процеса. Той искал да обсъди знамето на Великобритания и защо било червено, бяло и синьо. Междувременно едно от най-възрастните момчета, голям млад мъж, било отегчено и нямало търпение да направи някоя беля. То взело кутийка черна прахообразна боя и я изсипало на пода, предизвиквайки терапевтката да направи нещо по въпроса. Ядосана, терапевтката казала “Оправи това веднага!” Тя прекосила стаята и станала пред него заплашително. Момчето се сепнало. Взело лопатка и четка и започнало да почиства, оставяйки петна по целия под. Терапевтката отново се уплашила за бродерията. Тя дори не си и представяла, че момчето няма да почисти. Сега момчето имало да спасява репутацията си, затова терапевтката му предложила да й помогне да сортират боите и да видят какво трябва да се поръча. Поне засега то било достатъчно заето, че да забрави за белите. И така продължило. Имало много разговори и псувни, но неистовата енергия на предната част от сесията се била успокоила. Времето минавало бързо, някои деца не искали да правят арт (изкуство), но били заинтересовани от работата на другите. По-скоро бързо, времето свършило и децата си тръгнали, пищейки и тичайки си полето, придружени от медицинската сестра. Терапевтката оцеляла след първата й сесия.
На следващата седмица медицинската сестра казала на терапевтката, че не може да я придружи до сесията, защото имали недостиг на персонал. Терапевтката е сама с децата. Този път повече момичета пристигнали и те направили неприлични плакати, на които започнали да се смеят силно, докато ги размахвали пред носа на терапевтката. Когато тя започнала да обсъжда картините, момичетата се засрамили и ги скъсали: „Госпожице, не казвайте, молим ви, госпожице…“ – сесията била хаотична, но всички оцелели и дори имало доклади, че децата „наистина се насладили на арт терапевтичната сесия“! Понякога терапевтката получавала въпроси от медицинския персонал „Мислиш ли, че X е шизофреник или Y има маниакална депресия?“ Това изглеждало доста далеч от случващото се в групите, където такива термини нямали особено значение.
Този пример за арт терапевтична сесия от преди 30 години показва как арт терапевтката трябвало да използва опита си като артист и уменията си като учител, за да се справи с трудните и потенциално опасни ситуации. Виждаме как терапевтката изградила връзка с децата чрез ангажирането им в арт процеса, макар на доста просто ниво. По-късно връзките се задълбочили и децата могли да споделят по нещо за техните проблемни животи. Това останало основата на арт терапията, въпреки многото разработки на теория и практика, които се появили.
Изследване: Аманда
В случая на Аманда, самонараняващото се дете, посочено по-рано, позитивна промяна била наблюдавана в поведението и след няколко седмици арт терапия, през които тя могла все повече да се доверява на другите да признаят нейната болка и да видят нейната уязвимост. Tя била напълно необщителна и изолирана, подигравана и някак плашеща за другите деца заради това, че се самонаранява. Правенето на нещо просто като отпечатването с картофи и монопринт й позволили да трансформира разрушителната физическа и емоционална енергия в нещо много колоритно и впечатляващо. Обратната връзка от този креативен процес от своя страна и дала увереност и по-добра представа за себе си. Тя започнала да се наслаждава на „играта“ включваща отпечатване и нейните печати били важни за нея и освен това били възхитителни и за другите деца. Аманда била
много неуравновесено младо момиче, което било преживяло насилие и малтретиране, затова промените при нея били много бавни и постепенни. В този пример терапевтката се свързала с нея главно чрез изкуството докато не дошло времето, когато Аманда била готова да сподели нещастието от ситуацията в семейството й. Аманда не била отхвърлена от терапевтката, както очаквала, въпреки факта, че тя самата се възприемала като „мръсна“ и „нежелана“.
Колкото до обстановката, в днешно време децата биха били оценени предварително по отношение на тяхната пригодност за групова арт терапия и е много малко вероятно един начинаещ терапевт да бъде настанен в една хижа сама, далеч от другия персонал с група буйни и силно неуравновесени млади хора.
Развитието на арт терапията с деца
Влиянието на арт образованието
Един от най-ранно назначените да работят с деца „арт терапевти“ през 1940те била американската пионерка Едит Крамер. Тя смятала, че арт дейността имала присъщи лечебни свойства; че даден обект може да се появи от разрушителни и агресивни чувства, да символизира тези чувства и по този начин да предотврати тяхното действие. (Можем да видим това в изследването по-рано, където ангажираността с креативни дейности позволила на Том да използва потенциалните разрушителни чувства, за да направи колаж, а на Аманда – печат). По време на този процес и чрез връзката с терапевта, детето могло да получи контрол над чувствата и действията си и да промени поведението си. (Крамер, 1958, 1971).
Много от арт терапевт учредителите били арт учители и били повлияни от собственото си арт образование, което от края на 1930те до 1950те било насочено към „детето в центъра“ подход, развит в периода между две големи световни войни, време на икономически недостиг и страх. Този подход продължил в модифицирана форма през 1960те под влиянието на Хербърт Рийд (1943) и Виктор Лоуенфелд (1947). Все пак имало недостатък в тези теории за арта, които наблегнали на „натуралното“ развитие на детето и изглежда
обърнали малко внимание на факта, че дете или възрастен могат да бъдат както позитивно, така и негативно повлияни от социалните и културни фактори. Този цитат на Франц Сизек, виден член на Виенското сецесионно движение в края на 19ти век, (чийто цели били да пробие с класически арт и да нанесе критично нападение над буржоазната култура) демонстрира тенденция да се идеализира и романтизира „детското изкуство“: „Детското изкуство е свещено. Ако то бъде унищожено, външни ценности се унищожават. И ако е покрито с чужди слоеве, естественото порастване на детето е невъзможно. Задачата е да се позволи на детето да расте естествено, но не произволно.“ (цитирано във Виола, 1942, стр. 45)
Понятия като „естествено“ и „вътрешен“ свят, които могат да бъдат открити чрез излагане на терапевтични преживявания и „самоактуализация“, „да се превърнеш в когото трябва“ и да обвиняваш „обществото“ за всички злини са популярни в културата на консултации и арт терапии. Въпреки това, те са примери за реификация, процес, силно критикуван от фигурационните социолози като Норбърт Елиас (1956, 1978). Не съм съгласна с вярването, че може да съществува „вътрешен свят“ отделно от социоикономическо, културно и политическо влияние, след като вярвам, че като човешки същества ние сме в постоянен процес на движение и промяна. Арт терапията може да бъде важен елемент в подобен процес и това е подкрепено от Рубин (1978):
Изкуството за едно дете може и се превръща в различни неща по различно време. Намирам за невъзможно да характеризирам процеса, дори само с един човек или в една среда, като всяко нещо е самостоятелно или винаги. Изглежда, че за всеки арт дейността във времето варира от централна и интегративна до периферна и допълваща и обратно, обслужваща много и различни възможни функции. (стр. 17)
Рубин дава полезен пример за това как групова арт терапия произвежда промени в членовете на детските групи като членовете развиват доверие едни към други и лидерът, и групата стават сплотени и способни да разрешават конфликтите си. Тя описва как едно момче, Дон, започнало да работи само, но постепенно комуникирало повече с другите момчета и чрез изкуството си:
Първоначално той седеше близо до останалите, все още мълчалив, и стана малко по-свободен в своите абстракции, нуждаейки се от по-малко граници и позволявайки си по-голям обхват в тях. Тогава той започна да работи с по-регресивни средства като глина, най-вероятно стимулиран от останалите, и първо направи питомни животни (кучета и котки), после по-големи, по-агресивни такива (лъвове и динозаври). Накрая той беше способен да моделира и оцвети момче, което е било силно ранено, с червена кръв, бликаща от осакатеното му тяло. (стр. 175)
Рубин описва как Дон й обяснил, че това ранено момче е неговия брат и по-късно, по нейно предположение, Дон бил способен да сподели тази информация с другите деца, които били облекчени да разберат, че не са единствените с гневни чувства към техните близки. Той последвал тази ядосана, регресивна фаза с по-свободен вид ред в работата си. Този пример показва колко важно може да бъде споделянето на едно срамно чувство и как това води до облекчение не само за Дон, но и за връстниците му.
Тези предпоставки са приложими и днес като доказателство за скорошната творба на Рубин (1978). Както тя посочи (стр. 18), арт терапията през 1970те е била техника за търсене на теория и вече е намерила много различни и полезни психологически референтни рамки, включващи психоаналитична (Наумбург, 1947, 1950), Гещалт (Рина, 1973), хуманистична (Гарай, 1971) и феноменологична (Бетенски, 1973).
Стъпки към радикална психология и психоанализа
Много британски пионери са били повлияни през техните арт училищни дни през 1960те от антипсихиатричното движение и ученията на Р. Д. Лайнг, чиято творба с Мери Барнс в известната и радикална Кингсли Хол терапевтична общност била интригуваща за арт терапевтите в резултат на цялостното й потапяне в рисуването по време на „лудостта“ й. На пациентката било позволено да регресира до бебешко състояние, да намаже стените на стаята си със собствените си изпражнения, както и с боя, и била хранена с мляко от бутилка (Барнс и Берк, 1971). Има много препратки към основните функции на тялото, особено към връзката между рисуването и изпражненията, която се появява при децата с хронични заболявания на червата, запек и напикаване. Арт терапията изглежда ефективна
в помагането им да преодолеят тези проблеми и по-нататъшни изследвания са необходими, за да се открие защо е така.
Важността на „правенето на бъркотия“ или символично „акането“ в арт терапията е била дискутирана от неколцина арт терапевти, работещи и с физически и сексуално насилени деца (Лий Дракър, 2001; Лилитос, 1990; Сагар, 1990). Това може би има общо с отслабването на контрола, което се случва, когато детето се потопи дълбоко във физическия процес на рисуването. Материалите могат да бъдат размазани, разлети и похабени и терапевтът трябва да се бори да запази границите и да толерира високото ниво на тревожност, възбудена в детето като резултат от техните атаки върху терапевтичното пространство. Описвайки арт терапията с едно 8-годишно момиче Сали, Керълайн Кейс (2003) споменава важността на това да има „разхвърляна зона“ в стаята за арт терапия, където картините могат да бъдат направени безопасно, но също така могат да бъдат унищожени скрито, ако детето не иска да ги запази. Разхвърлянето също така внася живот и анимация на децата, които са били потискани емоционално. Случаят показва как Сали накъсва и разбива материалите:
Понякога тя изглежда търсеше отчаяно нещо по-голямо, което да я побере, опитваше се да влезе в папката й за изкуство или празната й кутия за играчки, под маси или под моя стол или дори в мен. Друга част от нея се опитваше да унищожи всичко, което беше цяло, хубаво, красиво; искаше да понижи, унищожи, счупи, откъсне или нареже, опетни или нацапа. Борбите на обърканото дете могат да бъдат видени ясно в редуването на желанието да бъда вътре и част от предмета и последвалата ярост, когато реалността се натрапва в тази фантазия. (стр. 24)
(Тази характеристика на групата, описана в началото на тази статия, особено когато момичетата направили неприличен плакат, първоначално искащи терапевтката да бъде част от него, а след това изпитващи срам и потиснатост, когато тя им отвърнала.)
Следният цитат от Лилитос (1990) демонстрира промените чрез арт терапията в момче с хроничен запек, фекално замърсяване и „антисоциално“ поведение. Лилитос установил, че пациента, Дейвид, гледа на арт терапията като на място, където да „обеззарази“ себе си и да прочисти чувствата си. Той имал малко контрол над боята и изглежда не бил наясно с
бъркотията, която прави. Ако инцидентно разлеел малко боя, той започвал да се опитва да я почисти, но правел по-голяма бъркотия. Неговите опити да се контролира по време на сесията отразявали неговите физически симптоми: „В една друга сесия, точно преди почивка, той пристигна с частично спукан балон. Той го удряше с юмруци и го риташе, опитваше се да го спука, стъпвайки отгоре му. Най-накрая го прободе с ножица и ми каза жално: „Сега ще завали“, чувствайки се толкова разочарован (защото аз си тръгвах), колкото и балонът“ (стр.83).
Лилитос описва как Дейвид направил печат като излял боя върху лист хартия, покривайки го с друг и натискайки боята с точилка. Той очаквал печата да изглежда „като лайно“, но всъщност бил изненадан и доволен, след като изглеждал като дъга. Тогава той използвал още и още бои, които смесени изглеждали като фекалии, и след това намазвал целите си ръце. Лилитос направила заключение, че Дейвид най-накрая бил способен да прочисти чувства си и да им намери символичен еквивалент. Вместо да се опитва да „унищожи“ нея или стаята, той показал загриженост за бъркотията и направил опити да я оправи. Това била положителна промяна.
Лилитос усещала, че Дейвид си е проправял път през регресиралите му инфантилни етапи, докато не е станал достатъчно голям, за да изразява загриженост и да преодолее Едиповите комплекси към баща си. Да бъде „извън контрол“ символично и в безопасно пространство му е позволило да овладее агресията си, да поеме контрол и да се отпусне достатъчно да бъде креативен. Фелисити Олдридж (1998, стр. 2-9) изследвала допълнително връзката между храната, рисуването и фекалиите, докато работела с изоставени и малтретирани деца в контекста на социалните услуги в Отдела за закрила на детето. Амбридж (2001) е обсъждал/а как изображения са използвани за да отразят връзката майка-дете в случаите с деца, които са били сексуално насилвани и които често са толкова травматизирани, че не могат да говорят за техните преживявания. Физическото участие в проучването на арт материалите изглежда било от голяма полза за тези повредени деца, както и предоставена възможност да екстернализират чувства, особено гняв и срам.
Влияния на психоанализата
Главното влияние на психоанализата върху арт терапевтите, работещи с деца, за последните 20 и повече години бил Д. У. Уиникът. Неговата книга „Игра и реалност“ (1971) остава основен текст в списъка за четене на арт терапията в университетите. Неговият разказ подчертава важността на играта и креативността и ролята на терапевта да ги улесни. По-късно неговата книга „Преходни предмети и преходни феномени“ (1951) накарала арт терапевтите да повярват, че изкуството в арт терапията може да служи като преходен предмет, които да поддържа връзката между детето и терапевта и по време, и между сесиите. Така детето е подпомогнато да премине от несигурна прикрепена позиция до сигурна такава. Друг аспект на практиката на Уиникът, усвоена от арт терапевтите, е „играта на завъртулки“, в която спонтанни рисунки или „завъртулки“ се правят, за да започнат процеса на комуникация. Изображението играе ролята на посредник между пациента и терапевта и асистира в създаването на диалог, било то вербален или чрез завъртулките и реакциите на двете страни към тях. Понякога правенето на завъртулки и драскулки позволява на детето да научи за първи път, че е възможно да се ангажира с възрастен чрез игрив процес. Предпоставката е, че промяната се появява чрез научаването как се играе и по този начин – как се освобождава емоционална енергия. Детето може да изразява и споделя емоции и да се учи на нови модели на свързване, което на свои ред води до придобиване на повече увереност и креативност и чувството, че то има повече контрол на своя свят.
Значението на изучаването на развитието чрез рисуване
Някои арт терапевти предпочитат широкия „хуманистичен модел“ пред по-преобладаващия психодинамичен и подчертават значението на възприятието и развитието чрез рисуване в арт терапията. Дубовски (1989) изтъкнал необходимостта арт терапевтите да разбират как децата развиват умения по рисуване, правейки препратка към Гарднър (1985) и Матюс (1989), чиито обширни проучвания на рисунките на много малки деца демонстрират тяхното значение за развитието на диапазон от интелекти. Матюс открил, че детските драсканици не са безсмислени експерименти, а символичен субстрат, върху който се развива изображението. Детето на този етап не се опитва да представи предмети, а
представя тяхното разбиране за начина, по които предметите функционират в света, начина, по които те се държат в пространството и времето и че е тясно свързано с това, което детето прави в играта си по това време. Неговият фокус е бил върху това как основни структури за рисуване са придобити и как детето се научава като резултат – информация, събрана чрез подробни и детайлни записани наблюдения на много малки деца, включително и неговото собствено. (стр. 27)
Проучването на Матюс (1999, 2003, 2004) представлява важна критика от традиционни обяснения за рисуването, като единствената негова цел е посочено кодирането на конкретна информация и влиянието на социалния и културния контекст, нещо, което доскоро не било дискутирано в арт терапевтичната литература. Неговата творба ни позволява да разберем как децата конструират своя свят и как порастват и се променят чрез изкуството.
Комбинирането на арт обучението и психоанализата
През 1980 арт терапевти, работещи с деца, се опитали да съчетаят прозрения от
психоанализата, изкуството и арт образованието. През 1987 две книжа, късаещи арт терапевти, работещи с деца, били публикувани от Керълайн Кейс и Диана Халидей .
Кейс (1987) прави интересно разграничение между ролята на арт терапевт и
психотерапевт, подчертавайки важността на собственото потапяне на арт терапевта в изкуството, което помага да бъдат избегнати препятсвията, до които би довела неподходяща намеса в процеса на работа с детето.
Това, което изглежда важно, е, че арт терапевта допринася лична история към стажа и поради тази причина има, например, редица интервенции на разлопожение, различаващи се от другите терапии. Освен вербалните взаимодействия, рисуването и моделирането, работенето заедно, моделирането на чувствата и начините за разпознаване и обратна връзка също са възможности. (стр. 36-37)
Арт предмета, който съществува в пространството между терапевт и дете, отключва възможността за обратна връзка, което помага при обучението и трупането на опит и при двамата и променя взаимоотношенията им. Халидей била наета в клиника за ориентиране на деца, като предоставила не само обикновения диапазон от бои, хартия и глина, но също така и други материали, включително Лего, балсово дърво, съдове с пясък, уреди с топка за удряне, пишещи машини, кукли , крепости и стопански дворове и други познати обекти, които биха могли да ангажират децата по всевъзможен начин, а много от тях били
изключително трудно достъпни за тях поради финансови или други причини.
Халидей (1987, стр. 128–156) представя разтърсващи примери за арт терапия, интегрирана чрез игра и психоанализа. Ето един откъс от нейните проучвания :
Кон беше труден . През повечето от осемнадесеттe месеца от лечението, той ме тестваше до краен предел. Знаейки, че е „лош”, той се опита да бъде противен. В което в крайна сметка се провали. 9-годишен, той беше две години по възрастен от малкия си брат Грег. Кон горчиво ревнуваше от бебето, което вземаше повече от вниманието на майка му; Кон не се справяше. От момента на зачатието, той създаваше проблеми... Майка му бе болнава след раждането и успя да го храни само шест седмици; второто бебе, Грег, бе обсипано с всичката й любов. От тогава Кон се напикава. Първата му картина е свързана със сън за огън, който убива баща му и братовчед му. Вечерта баща му го попита какво е направил в клиниката и след като Кон невинно му описа картината си, той беше много ядосан.... следващата картина на Кон беше сериозна. На нея имаше църква в дъждовна буря - може би символ на баща му. Той опита да нарисува покрив за да предпази църквата от дъжда и дъжда заприлича на сълзи. Тази картина ми изглеждаше свързана с наранената му и уязвима същност. Също така изглеждаше като акт на изкупление. Той се почувства толкова добре след като я довърши, че ми каза, че всичко с него е наред. Докато връзката между Халидей и Кон прогресираше, сесийте бяха изпълнени с насилие и агресия, развалени картини, глина и боя, разхвърляни из цялата стая. Кон беше агресивен спрямо другите деца и техните творби, също както към своите собствени. Рано или късно
той хвърляше боя върху картина, която беше нарисувал за Халидей, която отбеляза повратна точка, в която той вече можеше да задържа агресията си в рамките на картината или върху нея, вместо да я изразява из цялата стая. Тук ролята на изкуството като съдържател и също така обект на изразяване е силно подчертана, както и необходимостта на арт терапевта да поддържа много строги граници и да фокусира агресивните чувства на децата върху изкуството, вместо върху тях самите или други хора. Промяната се случва когато децата научат, че е възможно да има гневни чувства и те да бъдат изразени „безопасно“, чрез изкуство, знаейки, че терапевтът няма да им отвърне. Понякога е достатъчно детето да завърши произведението си и да се разменят няколко думи. В други случаи детето може да говори за него или да бъде подканено да разкаже история. Изкарването на бял свят на проблемните чувства и възможността да ги споделиш със съпричастен възрастен, се оказа много полезно за поколения нещастни и неуравновесени деца. Въпреки, че само по себе си изразяването на емоциите не е достатъчно за да доведе до значителни промени. То е начало. Моделите поведение и отношение се установяват много рано, а арт терапията не е бързо решение за дълбока неуравновесеност. Следващото проучване показва как промяната може да дойде ако терапевтът и клиентът напълно навлязат в процеса на творческо израстване:
Изследване: Джийн Джийн беше младо момиче, което беше кисело, раздразнително и объркано, имащо много слаби контакти с връстниците си. Гневът й се изразява чрез физични симптоми, предимно тежки главоболия и стомашни разстройства. Тя не изглежда заинтересована или способна да си играе. Опитах се да я окуража да използва глина, усещайки, че ще има по-голяма свобода отколкото с боя. Тя беше направила няколко картини и изглежда скучаеше и не бе задоволена от резултатите. Отначало тя мачкаше това, което е направила. Обаче един ден тя искаше да направи „нещо“ и попита как да приготви глината за да бъде сложена в пеща. Показах й как да изкара всички балончета навън и тя се наслади на тряскането в пода по време на процеса. Тя изглеждаше особено решена да гарантира оцеляването на обекта. Не знаех какво се случва, но имах усещането, че на ход имаше промяна тъй като тя бе по-
решителна от преди. Тя направи по-скоро безформена фигурка, мачкайки я отново и отново докато не се задоволи, след това фигурката трябваше да бъде изсушена преди да може да се пече, затова тя я остави на рафт заедно с други фигурки. Бях загрижен дали ще преживее печенето, но тя успя. След това Джийн ме попита за малка кутийка и опаковъчна хартия. Заедно потърсихме нещата в стаята за арт терапия. След това тя опакова глинената фигурка внимателно в хартията, сложихме капака на кутията, опаковахме я и я сложихме обратно на рафта. Не говорехме много, само за това колко връв да използваме. Тя не спомена кутията няколко месеца. Аз си мислех за нея често и проверявах всяка седмица за да се уверя, че е на сигурно. За няколко седмици тя остана тиха, но изглеждаше по-улегнала. След това един ден тя направи глинено момиче/жена и я наръга с нож. Изпитах отвратителна болка в стомаха. Шокирах се. Тя просто се усмихна. Аз бях ужасена. Избегнах да я попитам коя беше жената, но съм сигурна, че това беше самата тя. Аз изпитах болката вместо нея. Известно време мислех, че може би е била физически малтретирана, но тя никога не е говорила за това. Усетих срама й. Казах „Какво ще правим с твоята жена? Искаш ли да я оставиш така?“ Тя заплака и каза „НЕ!“, затова аз предложих да поправим разрезите и да се грижим за жената, докато се оправи. Направихме го (глината е чудесна за това, защото когато е мокра, може да бъде моделирана лесно). Поставихме жената на най-горния рафт, увита в малко плат, до кутията. След около месец, тя ме попита да сваля кутията. Дадох й я и казах „Нека я отворим!“. Беше наистина магическо преживяване, защото тя беше много развълнувана да премахне „предмета“. Имах чувството, че замръзналата част от нея, малтретирана като малко дете, беше скрита в кутията, на безопасно. Поставихме кутията, предмета и жената заедно в задната част на най-горния рафт, където останаха до края на терапията й. Промените във външния й вид от времето на отварянето на кутията бяха забележителни. Тя се усмихваше и показваше интерес към връстниците й и започна да се наслаждава на училището и да излиза с приятелите си. Спомням си това добре, защото беше толкова важно за мен да се присъединя към ритуалите й, без да говоря много, а просто да бъда там и да оставя процеса да заеме своето време. През арт терапевтичния процес тя успя да разкрие срамна тайна и да получи грижите и подкрепата, от които се нуждаеше, като резултат. Както е показано в това изследване, арт терапията е мощно средство, което може да афектира и терапевта както пациента, имайки се на предвид, че изображенията са често
плашещи, насилствени и болезнени. Веднъж видиш ли изображението, няма връщане назад и много изображения, които съм видяла са останали с мен, дори да са били „преодолени“. Затова е важно обработката да се осъществи, дори на невербално ниво. Под обработка имам на предвид преодоляването на символичното съдържание, докато то вече няма никаква сила. Надзорът и персоналната терапия помагат в този жизненоважен аспект на арт терапията.
През 1989, Работа с деца в Арт терапия е публикувана като редактирана творба от Керълайн Кейс. Редакторът казва:
Темите на главите бяха избрани да покрият различни области, но интересното е, че много кръстосани теми се появиха, най-вече липсата на бащите и несигурното равновесие на работа между вътрешния и външния свят. Изглежда едно общо преживяване на всички автори беше степента, на която техните собствени чувства бяха възбудени от писането в такава дълбочина и преосмислянето на травматичните ситуации на детето. Това в някои от случаите беше преживяно като някакъв огледален ефект от симптоми от авторите… Другите аспекти като съпротивление, безпокойство, болка, потайност и дори намиране на думи за изображенията създадоха проблеми на някои сътрудници. (стр. 5)
Откакто арт терапевтите започнаха да черпят от психоаналитичната теория и груповите анализи, те все по-често вземат под внимание тяхното собствено влияние върху терапевтичния процес и как това може да се появи в арт предметите и реакциите на детето и да допринесе за положителната промяна в емоционалното му състояние.
Изследването заключва, че различните теоретични перспективи в тяхната книга споделят една и съща основа, при която ролята на изкуството може да предложи на детето алтернативни средства за комуникация, които не включват подправена реч; това, че арт процеса може да предложи на детето друг език, невербален и символичен, чрез които чувствата, желанията, страховете и фантазиите могат да бъдат изразени (курсивът е с цел да се наблегне на невербалния аспект на арт терапията, който е смятан за един от нейните ползи и със сигурност е ключът към положителната промяна).
Настоящата ситуация
Изследванията в областта на развитието чрез рисуване (напр. Дубовски, 1989; Матюс, 1999, 2003, 2004) вървят успоредно с психоаналитичния подход, все още доста повлияни от Уиникът и Британското училище на обектните отношения. Малко арт терапевти,работещи с деца, имат комбиниран арт исторически/арт теоретически принос както Баксандал (1985) с изключение на проучването на Робин Типъл (2003), което той предприел с поставяне под въпрос на ролята на оценката при определянето на педиатрични увреждания. Използвайки етологична методология, Типъл изследва връзката между субектите и произведенията на изкуството, които детето създава. Той пита как теорията повлиява и нашата практика, и нашата интерпретация за нея, което изглежда е жизненоважен въпрос, когато търсим да открием как арт терапията допринася за промяна в детската перспективата за света и неговото или нейното поведение в различни контексти.
Все повече арт терапевти се обръщат към теорията за привързаността, за да проучат ранните детски връзки и тяхното влияние върху последвалото поведение; и към теорията за семейната система, която цели да направи промяна в начина, по които членовете си взаимодействат, отколкото да се фокусира върху детето или децата с „проблема“. Тези теории ще бъдат особено полезни в разбирането как социалния контекст на детето влияе на неговото емоционално състояние и поведение и са приложими при редица нарушения или затруднения в обучението, включително аутизъм и синдром на Аспергер.
Заключение
Тази статия обсъжда как промяната се появява като резултат от участие в арт терапия. Тя предполага, че изкуство, направено в пределите на безопасната арт терапевтична стая може да помогне на детето да проучи и изрази чувства, които не могат лесно да се изкажат с думи. Вместо да разиграва „трудни“ чувства, детето ги поставя в предмета. Това може да
бъде споделено с терапевта. Изкуството може да служи за контейнер за силни емоции и може да бъде средство за комуникация между детето и терапевта. Някои арт терапевти наблягат на физическата наслада и игривите елементи на арт терапията, вярвайки, че колкото по-креативно става едно дете, толкова по-добре за неговото или нейното психологическо порастване. Необходими са допълнителни проучвания, включващи прозрения от арт образованието, психоанализата, арт теорията и етнология, за да ни кажат повече за сложността на връзката между терапевта, детето и арт предмета и как процеса на промяна се появява.
Примерите, избрани от действителни случаи (с променени детайли, за да се запази конфиденциалност) показват как теорията се прилага на практика.